Автор: Теодар Недев, Институт за пазарна икономика
За четиринадесета поредна година ИПИ изчислява индекса на местната данъчна тежест и за пореден път той достига рекордно висока стойност – 56.5 по скалата от 0 до 100. Индексът мери колко са високи четири ключови местни данъка – имотен, върху възмездно придобиване на имущество, автомобилен и патентен за търговия на дребно – във всяка община спрямо допустимите стойности според Закона за местните данъци и такси.[1]
Индексът расте, когато повишенията на данъчните ставки в различни общини са повече и по-големи отколкото пониженията. През 2026 година са покачени 128 ставки, което е втората най-висока стойност от 2014-та година насам, ако не броим 2019 г., когато се въвеждат екокомпонентите за автомобилния данък и това води до автоматично повишаване в много общини. Същевременно тази година са понижени и рекордните 66 ставки, но въпреки това общата тежест расте. Ако пък гледаме промените в общия индекс по общини, през 2026 г. стойността му расте в 86 общини и пада в 44. Промените в данъчните ставки следват известна цикличност – в началото на мандатите на общинските съвети повишенията са по-чести, а пониженията по-редки, но с наближаването на местните избори първите спадат, а вторите зачестяват[2].
На регионално ниво има сериозни различия в данъчната тежест. Докато в общини като Поморие, Царево и Павел баня отстоянието от максималните допустими ставки е много малко (стойност на индекса от близо 80 от 100), за други като Медковец и Калояново индексът е под 25 точки, т.е. те държат данъците си близо до допустимия минимум. Традиционно с най-високи местни данъци са туристическите общини, както и големите областни центрове, докато малките и рядко населени общини обичайно поддържат ниски ставки. С годините обаче почти всички общини постепенно увеличават всякакви данъци, с което това разграничение става по-малко видимо.
Растящата данъчна тежест е част от по-голямата тенденция на изоставане на собствените данъчни приходи на общините спрямо редица други макроикономически променливи. Това се дължи на факта, че данъчната база е статична – размерът на търговската площ, мощността на автомобила и дори данъчната оценка на имота не растат заедно с икономиката, както например доходите, продажбите, печалбите или цените на стоките и услугите. Съответно способността на общините да покриват разходите си със собствени постъпления постепенно ерозира. Единственият им инструмент е увеличаването на ставките, но той носи определена политическа цена, а и не може да бъде дългосрочно решение, предвид постановените в закона граници на местните данъци. Резултатът е видим – докато преди десет години общините средно покриват малко над 40% от разходите си със собствени приходи, през 2024 г. покритието е едва около 25%. И това въпреки трайното увеличение на данъчните размери.
Има две ключови реформи, които могат да решат проблема с ерозиращите собствени приходи на общините. Едната е част от подоходния данък, постъпленията от който растат заедно с икономиката, да се заделят директно за бюджетите на общините[3]. Предложението на ИПИ е 1/5 от данъка – или 2% от дохода – да бъдат местен приход. Другата, за която настоящото управление вече е изразило известна готовност (макар и без конкретика засега), е актуализацията на данъчните оценки на имотите. Последната такава се случва през 2009 г., откогато пазарните цени на имотите са нараснали значително. Съответно, към момента данъчните оценки, които се формират на база фактори като местоположение, достъп до инфраструктура и конструкция на сградата, изостават значително от пазарните – в големите градове и някои туристически общини разликата е от порядъка на 2 до 5 пъти.[4]
Актуализацията на данъчните оценки е стъпка в правилната посока за по-висока финансова автономия на общините, но има значение как ще бъде приложена. Както сме коментирали и преди, добър подход би бил не просто да се увеличи еднократно базовата стойност на жилищата в данъчната формула, но и да се актуализира наличното зониране и да се въведе механизъм за автоматична индексация спрямо динамиката на местния имотен пазар. Впрочем, подобна реформа не означава непременно по-високи данъци – всяка община има възможност да понижи ставките си, когато и с колкото прецени. Просто данъчната база ще отразява икономическата реалност по-добре, а общините ще разполагат с повече гъвкавост във фискалната си политика.
[1] Индексът на местната данъчна тежест включва четири данъка, които генерират по-голямата част от собствените приходи на общините: 1) данък върху недвижимите имоти за юридическите лица, вариращ между 0,1‰ и 4,5‰ от данъчната оценка на имота според допустимото по ЗМДТ; 2) Данък върху възмездното придобиване на имущество със законово допустими граници от 0,1% до 3% от стойността на придобития имот; 3) Данък върху превозни средства и леки автомобили с мощност от 74 kW до 110 kW след отчитане на екокомпоненти за Евро 1 и Евро 2, като тук данъкът варира от 0.62 до 2.63 евро на киловат; 4) Патентен данък за търговия на дребно до 100 кв. м чиста търговска площ на обект с допустими граници от 1.02 до 10.23 евро на квадратен метър според ЗМДТ. Стойностите на четирите данъка за всички общини се нормализират по скала от 0 до 100, еквивалентни на допустимите минимални и максимални ставки по закон, а крайният индекс се пресмята като средноаритметичното на нормализираните ставки за всяка община.
[2] Макар и изборна, 2019 година е изключение заради въвеждането на екокомпонентите. Впрочем, това е и единствената година, в която местната данъчна тежест пада, въпреки всички случаи на повишена ставка. Причината е, че с въвеждането на компонента, допустимите граници на автомобилният данък също се изменят, а индексът мери разстоянието на ставката именно от тези граници.
[3] За повече детайли: https://ime.bg/wp-content/uploads/2025/06/ime_fiscal_dec_paper_2025.pdf
[4] Виж Анекс 1 на https://documents1.worldbank.org/curated/en/099062525063022714/pdf/P502777-8fb107fa-febd-4eea-96e3-24066a0c678f.pdf