Снимка: Институт за енергиен мениджмънт (EMI)
Нарастващият дял на ВЕИ, вече в комбинация с батерии, създава нови предизвикателства, които изискват и нови решения
Автор: Калоян Стайков, председател на Управителния съвет на Института за енергиен мениджмънт (EMI), за Капитал, 27.07.2026 г.
Политическият разказ за енергийния преход в Европейския съюз често набляга на неговата неизбежност и се изчерпва с единствено и универсално решение на всеки проблем – повече възобновяеми енергийни източници. Силно опростеният наратив пропуска една малка подробност – всяка технологична (р)еволюция най-общо зависи от три основни фактора: наличност на технологии, инвестиционни и оперативни разходи на технологиите (включително необходими субсидии) и административни процедури. С други думи, ако нямате физически достъп до технология, нейната инсталация и/или опериране е твърде скъпо и срещате административни пречки, които оскъпяват или забавят целия процес, няма да има и енергиен преход.
Въпреки че още от петролните кризи през 70-те години на миналия век се говори за енергиен преход, първите реални стъпки в тази посока отнемат повече от две десетилетия. Първоначалното внедряване на генериращи мощности от слънце и вятър е бавно и мъчително както заради ограничения капацитет за производството на тези технологии, така и заради високата им цена. Решението на ЕС на този проблем е минимални цели за ВЕИ в крайното брутно потребление на електрическа енергия и субсидии за генериращите мощности. Това води до бум на новите ВЕИ мощности в държавите членки в периода 2008 – 2012 г., който почти навсякъде е последван от близо нулеви инвестиции в следващото десетилетие.
Независимо от това всички са наясно, че това е по-скоро забавяне, отколкото край на енергийния преход, и периодът се използва за изпреварващо развитие на електроенергийните мрежи – пренос и разпределение. Последното от своя страна позволява реализиране на втори бум на присъединяване на ВЕИ, който се различава от първия. Този път движещата сила не са държавните субсидии, а ниската цена на привлечения финансов ресурс и спадащите капиталови разходи за генериращите мощности. Нещо повече – инвестиционният интерес този път е много по-силен към фотоволтаичните централи, за разлика от вятърните, което е спомогнато от значително облекчаване на административни процедури. Мащабът на новите мощности е толкова голям, че свободният капацитет за присъединяването им бързо се изчерпва и в много страни се формират листи на чакащи за присъединяване централи.
След като повече от 20 години фокусът на енергийния преход са генериращите мощности, и без ясен хоризонт за забавяне на настоящия бум на ВЕИ, държавите членки и Европейската комисия започват да обръщат повече внимание на развитието на електроенергийните мрежи. Все пак, независимо колко е евтина дадена технология и колко бързо може да бъде въведена в експлоатация, тя е напълно безполезна, ако продукцията ѝ не може да достигне до крайния потребител. Именно това е новото твърдо ограничение пред темпа на прехода – може ли дадена мощност да бъде присъединена към мрежата, може ли нейната генерация да бъде диспечирана без риск за стабилността на системата и какво би означавало това за развитието на мрежите.
Новият етап на развитие на електроенергийния сектор превръща мрежовата инфраструктура в приоритет, но начинът на нейното планиране, инвестиране и управление се запазва почти непроменен. Логиката на развитие на ВЕИ, която се наложи през последните 20 години, правилно или не, разчита на свръхкапацитет, концентрация на активи, свръхпроизводство и ниски и отрицателни цени, както и пренос на големи разстояния. Ако всичко това се трансформира върху очаквано развитие на мрежите, планирани както досега, това би довело до твърде висока цена, каквато виждаме в много държави членки, макар България да не е сред тях. Нещо повече – фокусът все по-често е насочен към преносните мрежи, докато разпределителните остават на заден план.
Това е изключително погрешно и ще доведе до нови проблеми най-малко по три причини. Първата е, че преносната и разпределителната мрежа работят като скачени съдове и всеки проблем от едната се прехвърля върху другата. При класическото планиране на електроенергийните системи разпределителната мрежа има сравнително пасивна роля – поема енергийния поток и го разпределя към крайните клиенти. В съвременните системи обаче тя има активна роля, тъй като към нея са присъединени фотоволтаични и вятърни централи – 52% от ФЕЦ и ВяЕЦ през 2025 г., активни потребители със собствени ВЕИ и системи за съхранение, електромобили и др. Да не забравяме и че няколко дни след прекъсването на захранването в цяла Испания преносният оператор в страната не можеше да каже какво е участието на разпределителни мрежи в аварията – дали са помогнали за нейното предотвратяване, или са влошили ситуацията.
Втората е, че планирането на инвестиции поотделно води до неоптимални резултати. Въпреки че ролята, управлението и инвестициите в двете мрежи са много различни, затова и се регулират поотделно, планирането и развитието им трябва да са синхронизирани. Това е интуитивно ясно за всеки и лесно може да се илюстрира със следния анекдот: представете си, че планирате почивка с вашата половинка – вие искате палатка в планината, а половинката ви иска хотел на морето. Ако я поставите пред свършен факт и отидете на планина, това няма да е краят на света, но не се изненадвайте, ако имате неприятна почивка. Сега си представете, че в допълнение към това имате и деца, които искат бърз интернет, телевизия, скокове с бънджи и др. – планирането става по-сложно.
Третата е, че разполагаме с ограничени ресурси и не можем да направим всичко, което искаме сега и веднага. Това води до избор на приоритети, които понякога ограничават развитието на мрежата точно там, където е най-необходимо – при присъединяването на нови потребители. Дори и да интегрираме всички нови ВЕИ проекти и системи за съхранение, ако срещу тях липсва необходимото потребление, ще се окаже, че сме инвестирали твърде много срещу твърде скромен ефект. Това важи с още по-голяма сила, ако излезем извън електроенергетиката и погледнем транспорта и отопление/охлаждане. Делът на ВЕИ в брутното крайно потребление на електрическа енергия достига 47.5% през 2024 г., докато този дял е 26.6% при отопление и охлаждане и едва 11.2% при транспорта. С други думи – ако искаме едновременно по-висока електрификация и по-висок дял на ВЕИ в крайното потребление, това не може да стане без приоритетно и изпреварващо развитие на мрежите.
Лесната част на енергийния преход приключи. Това са ниско висящите плодове, които се обират без големи усилия. Нарастващият дял на ВЕИ, вече в комбинация със системи за съхранение на електрическа енергия, създава нови предизвикателства, които изискват и нови решения. Мрежовият капацитет за присъединяване на нови генериращи мощности е изчерпан. Освен него се изчерпва още капацитетът за трансформация и пренос, което създава „задръствания“ в мрежата, а оттам – ограничения за генериращите мощности.
Не на последно място – необходим е и допълнителен капацитет за присъединяване на потребители. Всичко това струва пари, отнема време, изисква доставка на суровини, материали, машини и други и ангажира работници. Не става въпрос за забавяне на енергийния преход, а за по-добро планиране, което би му позволило да продължи необезпокояван и без риск за пазарите и системата. В противен случай той ще се забави от само себе си.